Вън мирише на зима и въглища,
сред прането обветрено зъзна
и си мисля отвеяно – тръгнеш ли,
ще се срина от студ като пъзел,
ще изтракам – търкулната щипчица,
от защипване поомръзнала,
ще ме душат случайните кучета,
ще маркират във кръг над кръста ми
и се моля дано не се случва,
и едва ли не ще се пръсна...
Но извиквам – момиче, я стига?
Събери страховете осаждени.
Мисълта яко дим ни постига –
та, внимавай каква я раждаш.