Денят изплаква тихо в стон тъгата си, а ние с тебе тайно се обичаме…Нощта и тя - обсебва в мрак телата ни, но двама с теб един на друг се вричаме… Животът ни – почти дърво без корени, а ние в него на гора приличаме…Сред нищото и сред житейски бурени – две рози – нежно, влюбено надничаме… Смъртта проклета, още непоискана, познаваме я и към нея тичаме…Желана, мразена, дори измисляна – уж гоним я, а тайно се привличаме… По пътя прашен мини не поставяме и себе си до смърт “Любов” наричаме…Обичаме, грешим, но и прощаваме…Душите си от грях в калта събличаме… Опре ли ден, във който невъзможно е, да казваме, че още се обичаме,безмълвни, стари, неподвижни, Боже мой, с очите си без глас Любов ще сричаме…