Римувах болки в натрошени стИхове,

прикривах мисли (между редовете),

но вместо думи, все изписвах тихото

мечтание за обич. На сърцето ми.

И знаеш ли, превърнах се във пепел-

изстинал дъх на минали пожари,

в които вместо пламък бели трепети

ни стопляха. Преди да ни опарят.

Но няма нищо. Вече го преглътнах

и най-добре и ти да го направиш.

За възелът на Гордий стана късно-

режи каквото пречи да забравиш.

И аз ще режа - нервни окончания,

лъжливо дето шепнат, че е тежко.

На пук на тях. На нямото страдание

ще си простя любимата си грешка.

Римувах болки в черно-бели стихове,

от утре ще римувам радост в цветни.

Но утре е далеч... А днеска тихо е

без крехките надежди на сърцето ми.