Ревнувам те от слънцето,
което те гали на изгрев
и отново на залез...
Ревнувам те от вятъра,
който брули лицето ти...
Ревнувам те силно от капките дъжд,
които докосват косите ти...
И от луната изплуваща вечер
в очите ти...

Ревнувам те...
До лудост, крещят вътре в мен устните, но
ги карам без глас да останат,
да не чуе никой за моята ревност,
която нечута довеки остава...

Ревнувам те, от нея ревнувам те,
Невидима е, но знам че я има...
Тази, която не виждал си никога,
но би могъл да обикнеш...
Страх ме е, защото ревнувам те,
а таз ревност боли и изгаря ме...

Мога очи да затворя, но
отново ще виждам незримата,
Тази, която отнема от мен те...
Горя, изгарят ме мислите,
мисли родени от страх и от ревност,
коварно раняваща...