Ретроспекция на съзерцанието

          \"... болките... са Живота... премери ми една...
    дори да не е удоволствие... а тих стон... повик на жажда...\"


Цяло море мъгли със ведро изгреба.
За да видя звезди. Мигам и гледам.

Тънко пушече – дим. От любовна лудост.
Във сърцето ми – Ти! Мое мъничко чудо.

Пих сълзи на лоза. И от твоите пия.
И боли ме. Сега… съм ранена стихия.

И стоя сам-сама. А душата трепери.
Все растях. До добро. И следите намерих.

Ето идвам в нощта. И преди да изгрееш.
Мига бързо пещта. Ти без думи ми пееш.

Този стих е такъв. Нe е приказка. Нищо.
Но е писан със кръв. Любовта ни е хищна.

И до кост ни дере. До припадък ни пие.
От камбана до минаре. Тя неверие трие.

Всяка болка разбрах. Всяка нощ непрогледна.
Разруших всеки страх. Обич, моя, последна.

И пияна до смърт. И след смърт оживяла.
Бях сляпа, бях кърт. Изпълни ме! До цялост.