Времето минава и дните изтичат като прашинки в пясъчен часовник.
Бавно... монотонно и безвъзвратно изгубени.
И нищо не се променя... поглеждам назад тъмнина
поглеждам напред тъмнина стоя в средата на нищото и си мисля...
Къде съм по дяволите... къде са всички, къде изчезна целият свят...
Ами ако света си е тук заедно със така бленуваната светлина... със забързаните хора
и всичко така мечтано ?
Тогава аз къде съм... не... не искам даже да си го помислям.
Боже господи ами ако съм само спомен ? И съм вече минало и не съм част от този свят...
Това ли е адът тъмнина и самота?
Няма огън който да те пари и изгаря за твоите грехове... а просто самота и тъмнина...
Не... Не, не може да съм там... крещя, но нищо не излиза от устата ми... викам но пак нищо ужаса е пълен.
Остана ми само молитвата... молитва отправена към някой... нещо който и да е важното е да ме избави от това ми състояние.
И когато вече... осъзнал, че това е моята реалност... моето наказание... всичко изчезва...
Идва светлината заедно със целия брутален... смешен... но реален свят.
Това отговора ли бе?
Кошмар ли бе това?
Или света в който попаднах е кошмара...
Много въпроси... на които никой не може да отговори.
Но по-добре несъвършен свят отколкото реален ад.