Чувствам, че те губя
и че никога няма
да те намеря.
Най-сетне – да се пробудя,
но вече завинаги
да те няма.

Тръгваш си тихомълком,
но аз те виждам.
Ето те – сега си с друга,
ала се поглеждаме.

После се обръщаш
без капка жал над мен.
Без думи ме изпъждаш,
но аз все още съм в любовния ти плен.

Ще си замълча,
Но няма да мога да го преглътна.
И ще те обичам,
макар да ми посочваш
вратата пътна.

Болка и любов
витаят
в мен отвътре.
“Ти за мен не си готов!”
не спира сърцето ми
да шепне.

Забранена обич
изпитвам
към теб сега.
Ала нямам избор
и те пускам
да си тръгнеш току-така.

Но като потеглиш по новия си път,
моята рана няма да зарастне.
Ти наистина си тръгваш,
без стон, без звук,
но по теб аз още гасна.

Като пламъче на свещ
ме опари твоят глас.
И се чувствам само като вещ,
паднала под твоя власт.

В смирена нощ
искрици
между нас прехвърчаха.
Не би ли искал да върнеш
тази нощ? ,
и да видиш пак как звездите
светеха за нас?

Ако споменът в теб
още гори,
то ти би ли ме оставил
в пустата тъма?
Моля те, бъди такъв, какъвто си
и тогава, ако искаш
ме остави сама.

Чакайки те някой ден
да се завърнеш,
Ти сигурно пак ще нехаеш
относно мен.
И някой път може би
ще се обърнеш,
и ще видиш в друга – мен.

Но няма да съм аз
и изведнъж ще се сетиш,
че се влюбих в теб от раз,
ала за миг само те усетих.

Може би ще се замислиш
“Дали тя още ме чака?”
или, пък,
ще продължиш по светлия си път
и навярно ще си отвърнеш
“Да чака!”



Тогава сигурно ще заплача
аз отново,
а в мислите ми ще е
твоят образ.
едва ли ще започна
някога наново
и едва ли ще забравя
някога този поглед.

Твоите слова
ме нараниха
тъй дълбоко,
че се чудя как можах
да бъда с теб
толкова жестока.

Ала ни шанс,
ни избор
ти за мен не остави.
И все пак
нима не си спомняш
как тогава
погледите ни се спряха?

Бяхме тъй погълнати
един от друг
и мигът бе безкраен.
Моля те! Не забрвяй този миг,
защото бе нашият миг
и затова аз няма
да бъда с друг!