Помниш ли, говорехме с тебе преди време за теб, за мен, за хората, за любовта.

Тогава ти ми каза, че приятел ти е казал, че някой хора не обичат и никога не срещат любовта.

Говореше за себе си – разбрах те, говореше за тебе и за мен.

Помниш ли, когато те прекъснах и казах ти, че аз не знам какво е любовта, че никога в живота си не я изпитах, че нищо не усеща моята душа.

Попита ме как мога да го кажа, как точно аз ще ти го споделя, засмя се, после каза, че не вярваш, защото виждаш в погледа ми ясно и любов, и ярост, и тъга.

Отвърнах ти, че ти не ме познаващ, че някой ден ще те раня.

Погледна ме с онзи мрачен поглед, през който аз не мога да чета.

Разбра, че някой те измества, разбра и че не мога да го изрека.

Притисна ме до себе си и каза върви при него, аз няма да те спра.

Опитах да се дръпна, но не стана и дълго с теб останахме така.

Попита ме защо не те оставям, щом не знам какво е любовта.

Не можех да ти отговоря, прехвърлях мислите си бързо. Страхувах се, че ти ще си отидеш и на инат не ще те търся аз.

Така и стана, ти си тръгна тихо, обърнах се и тръгнах си и аз. Измина седмица така, а исках с теб да поговоря, защото имах нужда от опора.

И ето, че потърси ме и ти, когато аз едвам издържах вече, ти също искаше на някого да се опреш.

И питаш ме сега защо пак в тебе искам да се скрия от света, защо не се опрях на неговото рамо, когато бях изпаднала в беда?

 И питам те и аз защо ме търсиш, щом пусна ме на свобода. Ти също имаше на кой да споделиш, не съм единствена и никога не съм била.

И ето пак сме двама, пак притискаш ме до теб, а аз едничка моя мисъл ти прошепвам:

„А някой хора никога не се обичат и никога не срещат любовта, а други в себе си я крият, отблъскват я и после пак към нея бягат през глава.”