Потърсих те сред пясъчните дюни,
а фарът-присмехулник ми намигна.
Онези, неизказаните думи,
звучаха още в мен като молитва.

Не те намерих, пясъка разпитвах –
тук всяка песъчинка беше памет.
Те помнеха целувките-реликви,
но хитро май се пробваха да мамят.

 Вълните се опитваха да шепнат,
разказваха ми нещо непонятно.
Морето завъртя ме в своя шемет,
а после ме изхвърли арогантно. 

И чайките помолих, те мълчаха,
оформиха нехайна ескадрила.
Попитах даже вятъра слънчасал,
избяга той в морето да се скрие. 

Тогава и към лодките погледнах –
красив моряк целуваше момиче.
Целуна теб, Русалке...
Непотребен
останах.
Реквиема свой засричах.