Замислена стоя на кея
и гледам синьото небе,
започвам песен за смартта да пея
и трепва нещо в моето сърце.

Тъгата с нокти остри и жестоки,
раздира грубо моята душа
и спомени изплуват на посоки,
и лутам се без цел по черната земя.

Сърцето рони кървави сълзи,
жестока болка реже моята плът;
и капе кръв, и пак кърви,
и плаче за отминалите дни.

Отне ми го, О ти жесток Живот,
остави ме сама да страдам
и вия аз от болка като скот,
а тръгвайки по своя път,
отново падам

Живея аз без обич и закрила,
без капка нежност, без целувка даже,
копнея чак до смърт да се напия,
за да забравя всичко,
що да се забрави може...

Но питам се живот ли е това
или е просто съществуване;
какъв е тоз живот тогава в самота,
не е в случая смъртта бленувана ?...

Уби го ти, Живот суров !
Уби и моята душа с това,
а зная, че не беше той готов
да ме остави, страдайки във самота.

Защо не сториш същото със мен?
Защо и моята съдба не е смъртта?
Защо държиш ме ти, Животе, в плен?
Защо живея аз без своята душа?

О, как мечтая тук да си остана,
за винаги, во веки да склоня глава,
сърце не дава ми сама да го направя;
О, чуй молбата ми: „Вземи живота ми,
щом взе и любовта !”

Но зная, не това за мен си отредил,
да продължа желаеш ти напред,
кажи, защо това си ми скроил,
един погубваш, а на друг не идва ред.

А трябва да живея в този свят,
изпълнен с хора, щастие, любов.
За мен това е вече стих изпят,
за други е бленуван зов.

И продължавам да стоя на кея,
да гледам бурното море,
сълзи горещи дълго лея,
но веч не трепва нищо в мъртвото сърце...