Когато съм сама си спомням,
как различни бяхме аз и ти,
как бяхме двама, неразделни,
как обичах очите ти зелени.
Как бяхме като ден и нощ-
ти - нощта, а аз - деня,
как бяхме като облаци големи-
ти дъждовен, а аз блажено лек,
как бяхме като земята-
ти като пропаст-черна и бездънна,
а аз като планински връх, във небесата устремен...
И как различни бяхме,
как заедно вървяхме-
аз до теб и ти до мен,
и как смеехме се шумно,
и как безшумно гушех се до теб,
и колко двойки, уж стабилни,
се разпаднаха без време и без жал,
а ние - уж без бъдеще, без шанс,
живяхме общия живот в аванс.