До вчера исках само теб... До вчера...
А днес? Какво се промени?
Как стана тъй, че дори не искам да те видя?
Как стана тъй... Кога изгубих се? Защо? Дали?
Две думи твои незнайно как успяха
да изтръгнат всичките ми чувства....
Две думи твои незнайно как
заличиха всеки хубав спомен?
Нима такъв си? Не мога да повярвам още,
че ти е добре да нараняваш, че ти е добре да бъдеш лош...
Нима такъв си? И защо не съм видяла?
Че душата ти отдавна е изпепелена...
Исках те... Сега какво?
Сега не мога...
Сега не искам...
Да страдам, да плача....
Защо ли ти повярвах? На какво?
Нима лъжите могат да останат скрити?
Защо ли мислех, че си заслужаваш?
Нима съм искала да страдам....
Искам ли те? И какво да искам?
Да плача винаги сама във нощи дълги,
докато ти се смееш някъде навън?
Да бъда пак оназ която... всеки миг свободна е за теб...
Да бъда сигурната... Вече не ...
Искам ли те според теб?
Искам ли да бъда твоя пак?
Не мисля! Стига ми...
Взех си болките в аванс...
Пролях сълзи, които бяха доста ценни...
Захвърлих във краката ти - чувствата останали...
А ти??? Ти просто ги остави на лавицата...
Да отлежават - прах да хващат, но да бъдат там,
когато ти потрябват...
Сега ги взимам... ти не заслужаваш
Не си достоен за подобно нещо...
Вирви... не мисля да те спирам...
Достатъчно ми беше всичко туй...
Дори да дишам бях забравила...
Отивай си... Бъди такъв, какъвто си -
самотен, странен... Просто ТИ...