Тази нощ нацъфтяха черешите
и просторът с аромат се изпълни.
Как осъмнахме, блудници грешни,
в остъкленото утро над хълма.
Ненаситна, земята ни пиеше,
от изгаряща жажда напукана!
Като птица в небето се виеше
твоят шепот, покълнал по устните.
И продума ти: – Тръгвам си, мила!
Прегърни ме, до миг ще изтлея
зад смълчаното свъсено било,
след бодливия глас на петела,
който яростно с нокти и крясък
нощна дрипа размахва нагоре.
Оглушава ни яркият плясък
на крилата му. Острите шпори,
със които зората гравира,
разпиляна в зрънцата на нара –
сякаш в злато любовно извират
като топла и пепелна вяра.
По плетищата метнал парцалите
от изпраното утринно слънце,
с овехтели брашнени месали
мелничарят колелото развърта.
И просото на всяка минута
смила бавно, с прецизност и точност.
Само миг – и денят ще залупа
барабанно над сънните покриви.
Само миг. Точно толкова имаш
да завържеш за глезена мрака.
Ще се върна в окото на зимата.
Цяло лято, ако можеш, да чакаш.
И да слушаш от хълма отсрещен
тъмен екот с най-сладката слабост –
да съм ядка в окото на лешник
и душица – за тебе – във хляба!