Простих аз първата ти грешка,
а после втората простих
и мислех си Все пак човешко е
и болката си някак скрих.

Така привикнах да прощавам,
а ти привикна да грешиш,
дойде ден и ти забрави,
че в живота с мен вървиш.

Така течаха бавно дните,
а грешките превърнаха се в грях,
и днес колко чужди са очите
и колко друг е твоят грях.

Да скъсам с теб не беше лесно
безкрайно много ме боли,
но по-добре да страдаш честно
отколкото в безброй лъжи.

С разума проклинах дните,
които с тебе изживях,
тогава в пропаст ли пропаднах
или на клада изгорях?!

За теб игра било е всичко
тъй както с много си играл,
но аз обичах те тъй силно,
тъй както никога не си мечтал.

В обидата претръпнах лесно,
но ти разбра ли колко ме боли?
Аз даже се усмихнах някак,
но твоята усмивка ме срази!

От тогава си ми безразличен
и непознат си ми дори
но все пак нещо ще остане
макар това да бъде пепелта,
защото всяко нещо силно и голямо
оставя някаква следа

Една много прекрасна творба на Робърт Бърн