Когато мъжката ти сила

от сляпа жажда прекипи

и пряко пръстен и венчило

те призове да полетиш,

мини през онзи праг отново,

през който Тя те приласка –

с надеждата да стъкнеш огън.

(но ти не стъкна досега).

И всеки спомен да заглъхне,

да не тежи като вина,

че младостта ти там изсъхна –

като тревица под слана...

А някъде – извън живота, 

и някъде – накрай света,

Аз, вече не жена, а болка,

ще чакам.

За да ти простя...