Аз бях до лудост влюбена във теб ,
но невидяна бе моята любов ,
и гледах денонощно единствения ти портрет
висящ на видно място в моя живот...
И чаках да се върнеш ти ,
да видиш лицето ми обляно в сълзи ,
да погледнеш надълбоко в моите очи
и да почувстваш как сърцето ми те търси...
Но спрях да чакам и нима сгреших ,
че спрях да чувствам радости и болки ,
че малко или много притихнала в ъгъл тих
аз свойте чувства там оставях...
Че не показвах никому студа ,
че криех и тайно плачех...,
нима сгреших , че на света фалшивата усмивка аз показвах...?
Нима е трябвало да чакам ,
да търся теб , да се моля ,
да не преставам да плача
и да оставя  душата си за тебе гола...?
Сега е по-различно , аз се промених ,
веднъж подминах те и стана лесно ,
един единствен път не се вгледах в твоите очи
и света стори ми се малко по-чудесен...
Но искам ли и мога ли да си призная ,
че те обичах , но сега
съм много по-щастлива ,
та дори и да съм пак сама ?!