Ти беше моя прилив – и мечтите ми и чувствата;
пропиваше се в пясъка в душевния ми плаж.
Усмивката ти беше вдъхновител на изкуството,
а чувствата ти – нашият лиричен, нежен страж.
И после пак обърка се света и ти изстина…
Превъртах само спомени на своя грамофон.
Какво тук значи слънцето, щом всеки ден е зима
и съхне просто пясъка и в него моя стон?
Подай ръка – не ще отмина твоята покана!
Ще те попия, ще се слеем пак в лиричността
на нашата съдба така напук опровергана,
на плажа – в пролетта, във на живота вечността.
2010-02-17