Прекрачих през ръба на непонятното

и твърде дълго падах. Безтегловна.

Душата ми – пречупено разпятие,

мълчеше в мен. По-тежка от олово.

Във граници затварях безграничното.

Измислях обич. Там където няма.

И ден след ден изчезваше момичето,

което бях, преди да се забравя.

А с колко вяра. Боже ,с колко вяра

протягах празни длани към небето...

но спомените – както свещ – изгарят,

а ти си само спомен във сърцето ми.

И после – прах. И къси полуистини.

На дъното са мрачни всички мисли.

Смъртта е лесна в бялото на листите.

Обичането – трудно като изповед.