Исках да те видя. Чаках този миг със тих копнеж.

Исках да повярвам, че е лъжа,

че не си погребал тъй бързо любовта.

А бях твоя... Само твоя.

Как исках да си само мой!

Да ме погледнеш и да ми прошепнеш

"Извинявай!".

После да потънем във забрава...

Да преоткрием онази лудата, изгаряща ни страст.

Надявах се, че помниш.

Сега те виждам. Стоя пред теб.

Притихнала, стаила болка, самота. Нетрепваща, разбираща.

А душата ми крещи.

В погледа ти не откривам онзи пламък.

Дали със друга го споделяш вече?

Мълчиш, но няма нещо неизказано.

Защото нищото е плъзнало навсякъде.

И ме обгръща, и ме кара да треперя...

Бях глупава да ти повярвам,

да се впусна, без да мисля, в тая лудост.

Мислите се блъскат във главата ми,

без ред, нетърпеливи, тъй объркани.

Поглеждам те отново...

Но "нищото" отдавна вече не е тук!?

Душата ти изменна, погледът ти, по детински глуповат,

всичко в теб проправя път към истината.

Истината...

Каква глупачка съм била!

И мразя не теб сега. Ах, как мразя себе си!

Отне ми безразсъдно много време, за да разбера,

че животът ме чака, там някъде.

Живот Без Теб!

И всичко е отново тъй прекрасно.

Жалост се чете в очите ми, когато ставам,

опиянена от това, което вече знам.

Не бързай!

Допий кафето черно, напомнящо за твоята душа.

Ти имаш време. Но аз не мога да остана.

Доста се забавих вече. Ще бягам, ще побързам...

за да стигна.

Къде? -

Навсякъде...

Аз съм силна, умна и добра и ще намеря своя път и своята посока.

И когато съм щастлива,

ще пророня в твоя чест една сълза.