Прегаря днес деня ми и в залеза му стене
болката самотница вече две лета,
по вените му кървави Луна се стеле,
полуоблечена затичва се по моето легло.

Чаршафите ми пълни са със дъх от тебе
и мислено превръщат се в платно
на кораба, който те отведе
да скиташ някъде в безкрайното море.

Дълго време в мечтите си целувах
образа далечен твой, полуизтрит в сълзи,
споменът е спомен, когато е далечен
напоен с надежди за отминалите дни.