През пустинята сама преминах.
Оазис търсех нейде да почина.
Желаех те но нямах вече сили.
Единственно ръка към теб протягах.
Лицето си заравях в ситен пясък,
А устните изронени до кървавост

До края си шептяха твойто име!
А ти си тръгваше, тъй горд и недостъпен...

Слънцето изсмукваше телата.
И всяка фибра до последно в мен умираше.

Обичах те! Обричах се на вярност!
Ти всичките ми клетви изпотъпка.
И не веднъж разкъсваше до смъртност
Душата ми, а после я лепеше!
Е, свърши се! Сега ще съм спокойна!
Шамара на живота ме дамгоса...