Когато вече няма да ме има
и камък ще е моят вечен дом
ще идвам във съня ти мой, любими,
и твойте мисли ще са ми подслон.
Ще идвам тихо - няма да ти преча.
Ще чакам дълго докато заспиш...
Едва тогава спомена далечен
ще каже моя недописан стих.
В косите си ще втъквам ветровете,
в очите си ще нося сноп лъчи.
Ще се старая ти да ме харесаш...
да ме желаеш както и преди.
В ръцете ти оставям се изцяло...
каквото пожелаеш си вземи...
С целувки ще обсипвам твойто тяло...
нозете ти ще къпя със сълзи.
На моята любов ще се наситиш
и всичко ще потъне във мъгла.
От веселия свят ще взема сили
за да прикрия своята тъга.
Не знам ще ми повярваш ли тогава?
Надявам се... Дано да е така...
Когато жива бях не ми повярва...
Не ми подаде своята ръка.
Изтръпнала от болка ще си тръгвам
обратно в мойта глуха тъмнина,
Но винаги при тебе ще се връщам,
за малко да избягам от смъртта.