След чувалите прашни с цимента,
дето мъкнеш и тежките кофи,
сила има ли после в ръцете ти,
та да къртиш и рими, и строфи?
|
След чувалите прашни с цимента,
дето мъкнеш и тежките кофи, сила има ли после в ръцете ти, та да къртиш и рими, и строфи? И понеже нощта ти е кратка, по-къса от примигване само, свалям своята лунна забрадка, за възглаве на моето рамо. Да въздъхнеш и дъха си горещ по обвивката обла да спуснеш, да угаснеш в окото на свещ и да спреш върху моите устни. И заспиш, от умора пиян, по-тръпчив и от трънково вино. Ако сепнеш се – аз да съм там, под крилото на кроткия изгрев и на птицата в кръстния знак, и на ручея в блика последен. Да съм въглен, трева или бряг на река, от която да гледам – кадифени изнурени очи, кóса бръчка – пътека край хълмове, зад които разплискват лъчи и припалват ги някога мълнии. Тази тънка благородна дъга край усмивката твоя, отдясно, по която приплъзва тъга, знам, че може да бъде опасна. Откъде те намерих такъв тънък, остър и с дух неспокоен, на бродяга с горещата кръв, волна птица без дом и без корен! Ако има небе след смъртта, да ни бъде постеля и стигма, ще стоя на отсрещния бряг. И си мисля - това ще ми стигне! |
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me