Дъждът сълзите ми измива,

но сърцето да кърви неспира-

животът ми със тебе отлетя,

Боже,как боли да си сама...

Ти обрече ме на смърт,

още щом ми тръшна ти вратата-

теб ми подари живота-

с теб наказа ме съдбата!

Замръзнала душата в камък-

и сърцето да тупти-нечувам,

но там все още жив е онзи пламък,

въпреки че аз на жива се преструвам...

Докато съм сред живите все още,

ела в някоя от самотните ми нощи.

Целуни ме пак,като за последно,

въпреки че да целуваш мъртви е нередно...!

Ела и припомни ми,

колко сме били щастливи!

Но дали след тези спомени

и двамата ще бъдем живи?!?!

Не...след тези спомени ти няма да ме видиш.

Търси ме в гробища, а не в полята.

Аз отдавна няма да съм жива,

но търси в себе си вината,

защото

Теб ми подари живота

и със теб наказа ме съдбата!!!