на жена ми

И защо ми е този животец - пропукана делва,
от която потича горчилка и есенна скръб,
а край нея съвсем неспокойно и горко се белва
твойто тяло, все още към мене обърнато с гръб.

И дори и с ята от въздълги и тръпни въздишки
този призрачен-снежно-красив силует аз не бих
разтопил - той напомня ревниво платната на Шишкин
с причудливи брези, изтънявани щрих подир шрих.

А съм идвал среднощ, по-жесток и от истински дявол,
и съм хвърлял душата ти цяла в тревога и смут,
а пък ти две крилца ми приши и намести сърцето отляво,
и с монашеска кротост току ме приучи на труд.

И какво майсторих - само стихове - звънки подкови,
с тях закичих вратите на всички сърца за късмет,
но мълва след мълва твоя сън безнадеждно отрови;
аз, каквато събрах, разпилях до троха, дваж по-клет.

И отлъчен, и стар, и разкаян повяхвам и чезна,
а страхът, както сива брада на покойник, расте,
щом на вечната родова памет из тъмната бездна
с глас крещи подир нас нероденото наше дете...