След поредната любовна мъка - бар.
Стоя сама. Осмислям си живота.
Идваш ти - приятеля, с когото често плача.
Усмихвам се. Обръщаме по два, три шота.
Изпадам в любовни излеяния.
Ти ме слушаш. Кимаш мълчаливо.
Отново ми намираш оправдания.
А него го осъждаш... справедливо.
Хвърлям погледи към тебе (бегло).
А после тъжно пак към телефона.
Защо не е като теб и защо ти не си него
и защо не искам да му кажа: \"Сбогом\" !
Ето той звъни. Не вдигам.
Знаех си, че пак така ще стане.
Нека първо с теб да се напием.
А после ще решим какво да правим.
Показваме си стари смс-и,
разказваме си старите любовни случки,
получаваш смс: \"Къде си\" ?
Явно и на нея й е скучно.
Обясняваш ми, че не си заслужава,
а аз прерязвам думите ти като с джобно ножче,
Защо ли всеки, който ми се обяснява
за добро, го чувствам като лош човек.
Плащаш сметката. Световъртежи.
Телефонът ми отдавна е изключен.
Празни чаши. Спомени. Копнежи.
Тръгваме си. Никой нищо не научил.
Пак ще се напием с теб на бара
и после ще поръчаме такси.
По пътя ще се смеем до припадък,
но накрая се прибираме сами.