Навън е нощ. Луна бледнее
И всички вече тихо спят.
Сънуват хората – сънят си грее
В студеният бетонен град.
Сънуват те, а аз не мога –
Измъчване ме греховен блян,
Очите ми не се затварят,
Защото ти не си до мен.
Отиде си и няма да се върнеш
Със теб замина красотата,
Ела сега да ме прегърнеш
И да разпръснеш самотата.
Ела за миг поне в нощта
Тук всичко те зове и чака
Студената камината, двата шкафа
И аз... – най-вече аз те чакам.
Тук всичко е като преди –
Бюрото с твоя лик отпред
И бялата покривка на цветята
И всичко чака само теб.
Когато гардероба си отварям
Вратата скърца с леден глас,
Опразнен твоя рафт ме пита:
„Къде е той? Защо не е сред нас?”
А как да им отвърна в тишината,
Че си далече и че си щастлив?
Пречупвам спомените и отвръщам,
Че тука няма прав и крив,
Че всъщност е това живота
Преливащ в болки и мечти,
Света е пълен с тъжни хора
И всички като мен – сами...
Но да оставим мойте чувства...
Тук всичко после теб загина
Привет от прашната камина
Това е всичко, друго няма
Със поздрав:
твоя Нина.