И защото - и днес, там под бялата риза,
в стон се ронят минутите в твойто сърце,
а Животът, креслив - арогантно зализан,
те превръща в пустиня, а после и в лед,

аз ти пиша писмо - и за теб ще се моля,
пък, дано да ме чуят... Оттатък - момче!
Ще им кажа, че ти си на малко доволен,
песенчица, че искаш и неин... Портрет!

А в деня, тъмносив се е луднал Снежецът,
тих предвестник на зими, на студ и любов,
доверчив е Светът, щом надежди понесъл,
прежни чувства заменя - за ново... блюдо!

Ала ти - ти си смайващо чист и различен,
сякаш хляб си, невтасал след грешна мая,
Дон Кихот нов, уви безразсъдно обичащ,
мил Ромео, прогледнал през тъмната кал!

Но - такава Жена, трудно ти ще намериш!
Май разбирам защо не поглеждаш напред?
Тя връхлита във теб - като сляпа Неделя,
като пламнал Вулкан връз спокойно Море!

Уж - мъжете не сме се родили да плачем,
как, тогава се свеждат очите ми в плен?
Трепнал, Гарванът... в смут ще заграчи,
а в мечтите тъга ще се влива... И в мен!