Пенелопа да бъда понякога искам.
Да мога да чакам с нестихващ кураж.
Да сещам аз полъх от ручея бистър,
да виждам в далечна пустиня мираж.
В очите ми тихи звездици да греят.
И с мисъл за теб да затоплям деня.
А думите кротко в устата да пеят,
сама, без тъга да посрещам нощта.
И теб във съня ми до мен да усещам.
Да топлят милувките мойта снага.
Със цвят на кокиче да бъде копнежа.
И вечност да бъде дъха на мига.
Да бъда...но може ли някой кат\' нея
така всеотдайно да брани дома?
Пред толкова преданост даже немея...
Не е закодирано май във ума...
Поне половин Пенелопа да бъда...
Не двадесет, десет години да са.
И туй ще е, Господи, зная аз, мъка...
Прости ми, Ти, мойта човешка душа...