Защо трябваше да се караме кажи,
защо трябва да страдаме сами?
Защо...  и този път аз виновната
ли бях, кажи ми ти?

Кажи,че нищо не разбрах...
Но не забравяй, че много плаках аз!

И така по пътя тръгна ти напред,
аз страдах, но прощавайки бягах пак от теб...
Защото знаех - същото ще е...

Сърцето ми тогава разплакано вървя,
защото само гърбът ти то видя.

И молех се на бога - на цялото небе
да останеш ти моето момче.
И молех се на бога - на цялото небе,
защото сърцето плачеше единствено за тебе.

И бавно падах, продължавах,
но отново щях да спра, за да
видя дали ще протегнеш към мене ти ръка...

Но когато спря и при мене ти дойде,
отново чух как бясно туптеше твоето сърце...

Защо упрекваше ме то така и не разбрах,
но явно  виновната пак аз бях.
Мислех си, че ще разбереш ме ти веднъж,
но явно бил си странен мъж...

И там под синьото небе ти остави ме...
Плаках, виках аз до гроб - сякаш полудяла.
И вместо ти да прегърнеш ме и утешиш,
напротив-викаше и удряше със думи по моето сърце...

Не знаех, че ме обичаш,а всъщност
ти обичал ли си ме?

Една сълза по бузата се стича,
една сълза, защото те обичам...
Едно сърце, което вече нямам,
едно сърце - аз вече ти го дадох...