Падах много дълго към съдбата си

през ръба на мнимата ми същност

и преглъщах стръмните остатъци

от едно несбъднато завръщане.

Още миг. Единствен миг и съмва.

Вечерта се стича в пропастта ми,

а на мен живота ми е в тъмното

край върха на следваща цигара...

Казах всичко. Няма други истини,

вътре ми е празно – като в църква.

Спомням си до първата си изповед,

а след нея – свикнах да съм мъртва.

Падах много дълго, но съдбата ми

предпочете старата ми същност.

И се вкопчи в теб. Като в разпятие,

а пък аз – не знаех да възкръсвам...