Не е ли малко късно да се каем,
след толкова години самота...
След толкоз залези нима не знаеш,
че ненавиждам тъжната луна...
След толкоз пясък между нас изтекъл,
нима сега секундите броиш...
Колко е нужно, всъщност, на човека,
едно небе... спокойно да заспиш...
Едно сърце... което да те топли...
една звезда в съзвездие от звезди.
Една утеха... за среднощни вопли
две топли, обич чакащи, очи...
Една прегръдка нежна колко струва,
във този свят на пагубен прогрес?
На преуспели важно се преструваме,
не виждайки превзелият ни стрес...
А той души ни... стиска ни изчадие,
превзема ни със свойте пипала...
Дойде ли миг сега за разкаяние?!
Пред мен стоиш със сведена глава!
Прости-прощавам моя обич клета...
сърцето... не издържа без любов.
Самотно страда, без сърце, поета,
прощална песен пее в твоя чест!