Подреди ме в хербария на женските образи
и се шмугна в джунглата на лов
за нова тръпка подклаждаща огъня.
Погълна те пламъка и след сто луни
вулканът изхвърли те - стенещ,
не знаещ какво те боли,
не знаещ дали още живееш.
Късче по късче събираш деня
но бяга последното утре
малко парче от една самота
се отчупи и надеждата блесна.
Може би там-във вчерашният ден
една жена кълбото разплита?
- Ах, лабиринта е труден за мен,
но защо да не опитам?
Нишка по нишка съдбата плетеш,
нишка по нишка разплиташ.
Вчера отмина а в днешният ден
утрето остана навито.
Навързваш възлите на скъсаният миг,
изплиташ зейнали рани,
с една сълза пристъпяш нечут
и избърсваш праха от хербария.
Какво е останало? Няколко крила
ти напомнят за нещо отминало,
а ти имаш нужда от топла женска ръка
и две мили очи да останат за винаги!