Помниш ли първата ни среща
на скалистия и стръмен бряг,
как с очи докосвахме насреща
пулса на стария маяк?

Тогава във нощта студена
топлех нежната ти длан,
а с плахи тръпки на смирена
ти цялата трепереше от срам.

Помниш ли същата вечер,
когато те изпратих до вас?-
Покани ме да вляза обречен
в прегръдката на твойта страст.

А след това как ни приютяваше
парка сред падащи листа?
И шумата как ни поглъщаше
слети, с разтуптяни сърца?

Скрити в колорита пъстроцветен,
как се стряскахме по здрач,
от смущаващия шум далечен
на някой случаен минувач?

Помниш ли червените залези,
как палеха огньове на есен,
в които изгаряхме без белези
под такта на тяхната песен?

Как намирахме там спокойствие
за нашите горещи тела?
Потопени в изблика на удоволствие,
как нагона облекчавахме на любовта?
 
Може би не си забравила още,
как бягахме с теб от дъжда,
измокрени и двамата до кости
по безлюдния околовръстен път?

Нямаше къде да се скрием,
но през усмивка аз и ти,
оставяхме света да преоткрием
с рефрена \"нека вали!\"

После вятър силен завилня.
Отнесе те твърде далече.
В усилията си да го възпра,
стихията и мен безпомощен повлече.

Излязохме оттам със други лица.
Не усетихме промяната дори.
Туптяха отново нашите сърца,   
но с други цели чувства и мечти.

И случайно видях те! - Стоеше сама.
Нима бих могъл да те забравя?!
Спомняйки си всичко това,
какво ли можех да направя?

Да се спра при теб? - Не! Бях слаб.
Спомените ме помитаха като лавина,
във която все пак някак си успях,
да ти кимна само и да те подмина.