Кой си ти, сред тонове душлива пепел,
кой си ти, във стенещия мрак?
Ликът ти сякаш във мъгла е вплетен,
дори не виждаш тайнствения знак.
На сляпо ли преследваш една мечта красива,
забулена в прозрачен бял воал,
и мислиш ли че тя ще е щастлива,
щом твоята любов не си признал?
Защо ме гледаш странно мълчаливо,
не искаш и сълзите ти да си личат?
А вечер сгушваш се и търпеливо,
очакваш ме, в съня да съм до теб.
Защо ли мълчаливо се сбогуваш с мен,
с болезнения спомен във сърцето?
Кажи ми…че любов красива съм във твоя ден,
с безсънни изгреви запалила небето.
Не си отивай, ръка отново ми подай,
със розов цвят пътека съм постлала…
Нима прекършеният полет слага край
на всичко…що душата е копняла?