Звездни петачета бягат по хълма,
и пълнят небето със звъна на стъкло.
Трепнеш ли клепки веднъж  - ще замръзнат,
сякаш никога нищо не е било.

Обгръща ни двамата жадни и морни,
талазът ухаен на светлинното вино.
Аз съм лунният шепот, дъхът омагьосващ,
от който оставаш безмълвен, без име.

Аз съм тъмната горест в твоята сянка,
и знам, че очите ми често сънуваш.
Безпощадно обичай! Целувай ме сякаш
не знаеш ще има ли следващо утро!

Прегръщай ме тук на планинския хълбок,
люби ме на златната шума в покоя.
Аз съм онази, която  бленуваш
и сутрин изтлявам в умората твоя.

Тази лудост е наша, тази нощ е последна
на предела, след който земята заспива
в хладния полъх на пряспата снежна
и безмилостно този сезон си отива.

В тъмния плащ на греха да потънем
преди да разпали небесният огън
в зеницата изгрев и с грохотен тътен
планинският гръб да настръхне огромен.

И когато светът се озърне учуден,
а мъглата воала си дрипав разтърси,
пеперудата слънчева нека погуби
невъзможната наша любов земетръсна.