Почти приех това предателство,
което ми поднесе тази сутрин
след úмане, бълнуване и крясъци
и уморен от нощното препускане.
Но стига ми, докрай че изцедих
от плитката на тази нощ дъждовна
душата ти – тропосах я със стих.
Не е по мярка, малко неудобна,
убива ме под мишниците, стяга
и възелът й вързан е накъсо.
Но знам добре, че моя е, бродяго
несресан, грозен, смачкан и небръснат!
И аз допих в очите ти огнището,
което цяла нощ ни свети.
И аз оттук нататък друго нищо
от теб не искам повече, поете!
Оттук нататък просто суета
ще бъде всяка твоя тиха ласка,
ще бъде надпревара със света,
нов опит да ми го разкажеш.
Оттук нататък – дълга самота,
в която само крачка-две до ада
дели ми я изпепелената душа.
Заслужих и това да го изстрадам!