Отново ли вали?!?
Не виждам!Не виждам капки,а сълзи…
Улиците са потънали в тях-в моите сълзи!
Дали?
Вървя,а пред мене пътища-безкрайни пътища,
над тях – мъгли!
Хората – безлични!Минават покрай мен…,но не виждам!
Чувствам,чувам,но не виждам…
Вървя,а пред мене пътища…много пътища…
Назад-един!
Не мога да се върна,а как искам…
Страх ме е!Дали напред е по-добре?Страх ме е!
Вървя,а хората безлични минават покрай мен като сенки…
Усмихвам се!Усмихвам се на спомена-онзи същия,заради който плача…
Усмихвам се и заради хората…онези-безличните!!!
За да не ме виждат слаба – не искам!!
Вървя,а пътищата нямат край!
Дали не се уморих?
Как искам да почина!Да седна някъде сама,да поговоря със самотата…
Тя е знаела че ще дойде пак!!!
Или с вятъра и луната – те бяха с мен онази нощ…
Онази,дето в спомена я пазя…
Да ги питам истина ли е било или просто нежен сън!
Сън от,който ясен спомен пазя!?
Вървя!Страх ме е!
Назад пътя е един – полуразрушен!
Напред – пътища много,незнайни пътища и всичките сиви…
Студ!
Някакъв студ усещам!
Студ,а огъня е някъде назад…назад по пътя полуразрушен…
Дали напред ме очаква искрица-да ме стопли за малко поне?
Няма връщане назад!!!
Вървя,а мечтите ми падат,ронят се пред мен…
Вече не са цветни.Сега са сиви…
Някак си безчувствени мечти!!!
Виждали ли сте такива?
А бяха някога красиви…с много цветове
и всеки който ги видеше се усмихваше!
А аз обичах да ги правя – изкусно да добавям всеки цвят и всяка линийка да давя в тонове любов…
Сега са сиви…някак си еднакви…и падат, ронят се пред мен…
а хората безлични минават като сенки покрай тях-покрай моите мечти!!!!
Вървя,а края не се вижда…
Дали ще стигна някой ден до искрицата,която да ме стопли?
Отново ли вали?Отново ли вали?
Кажете!Нима гласът ми пак е тих?
Никой думичка не казва,а мене ме е страх!!!
И викам,а гласът ми си отеква…
Сенките минават покрай мен- поглеждат бездушно и отминават…
Аз искам с някой да говоря,да излея своята душа…
И тогава може би ще видя малката искра…
Отново ли вали???