Когато слънцето залезе
и стъмни се безоблачно над нас,
ти спомняш ли се каква любов изпепеляваща
бушуваше в сърцата ни тогаз.
Ти помниш ли целувките неспиращи,
кръвта кипяща в прилепналите ни тела
милувките, с които се дарявахме
в нощта изгаряща от страст.
Прости ми ти, любов минаваща
за изгубените и непреживяни дни,
защото гори сърцето тъй неспира
в таз безчувствена пустиня.
Гори и остава дълбоки кървави следи
в душата тъй изстинала
за нежни ласки и парещи сълзи.
И днес, когато времето лети
със своя бърз и бодър ход
аз още помня нашите мечти,
надявайки се все някога да ги забравя.
И ето белега остава
дори и времето да си минава,
но туй си мисля, че е по-добре
за моето изстрадало сърце.
Защото зная аз, че няма
по вълшебно от това
да изпиташ ти веднъж такава
любов божествена в света.
И когато слънцето изгрее
и започне нов и светъл ден,
щастлив да бъдеш ти тогава,
макар тъй далеч да си от мен.
А аз ще бъда вярна
на днешните си истински мечти
спокойна, благодарна и неповторима
с любовта сега, която в мен гори.
Защото няма болка по-голяма
от това да не простиш
на една любов, която отминава
и на себе си, когато ти сгрешеш.