Не трябва гара, ни уречен час,
ни в две посоки влакове да тръгват.
Раздялата кълни в самите нас -
посятото от коренче измъква.
Отдавна утаена е кръвта
и погледите все се разминават.
Залостих и последната врата,
зад прага вече ранен сняг навява.
Дори да ни споходи слънчев лъч,
пронизал всеки градоносен облак,
не можеш пак да бъдеш онзи мъж,
отпил от мене първа глътка обич;
не мога да съм същата жена,
която през листец на маргаритка
намери в тебе обич-светлина...
Не можем. Нещо вътре в нас отлита.