Опитах да си тръгна. Като слънце,

което натежало се търкулва

над улици – по навик неосъмнали,

където само нощем го сънуват.

Опитах да ти вярвам. Като църква

прегърнала смирените икони.

Но не можах. Преди да се превърнеш

в поредния от многото ми спомени.

Опитах да те имам. Като скитник

избрал за цел измислена посока.

И помълчах. Понеже бях отвикнала,

от чувството когато те докосвам.

Опитах да съм друга. Като здрача,

в чиито сенки тебе все те няма.

Опитвах се... Опитвах да не плача.

Опитах ли обаче да остана?