Навярно вече всичко бих раздал
да знам, че си добре, да зная кой съм...
Снегът, въздъхнал, се превръща в кал,
денят трепти, по-тънък и от косъм.

Градът изкашля скука и озон
и се смалява, колкото петаче.
Коса, брада разпуснах... Робинзон.
Дали, ако ме зърнеш, ще заплачеш?

Навярно не. Макар да помня, че
все къташ по сълзица и за мене,
която, ако утре потече,
ще разкрои ръкавите на Темза.

... ще наводни и ниския етаж
на моето сърце и грешна памет,
че съм те лъгал не веднъж и дваж,
а всъщност само себе си съм мамил.

И нищо, че животът на калъч
без тебе се крепи, съм с право свише
с един внезапно пръкнал в мене лъч
последен стих среднощ да ти напиша...