Добро утро, моя любов –
невъзможна и трудна!
Пак ли в скута ми ще се свиеш,
на топка?!
На разсъмване?!
Пак ли цяла нощ
все за мене си питала,
и по мене цяла нощ скита?
Погледни се!
Я се виж на какво заприлича?!
Но кажи ми какво те тревожи?
Аз ще слушам с... охота, може би.
Погледни ме за малко в тъмното.
Погледни ме в очите и казвай,
аз ще дръпна завесите скъсани –
вън отново е слънцето, нашето...
Светлина е!
Не опитвай да лъжеш сега,
ще те хвана. Знаеш как -
като лъжеш, гласът ти трепери.
Ето, тиха съм, млъквам... Разправяй -
кой така те измъчи, наказа?
Онзи, лудия?! Дето пътьом те спря?
Дето пътьом по тебе все бяга -
за ръце се държахте тогава
и се гледахте - толкова влюбени?!
А сега - от изгода поблазнен,
тръгна си - и нахален, и... празен –
по трънлива и кална пътека.
Остави го – той наказан отдавна е
чуждий грях да търгува и носи.
Той не може да ходи – лази...
А душата му огън облива.
Той отдавна се скита самотен,
без посока и цел, но защо ли?!
И не знае, любов,
как да мрази и как да обича –
много горест и мъка изпил е.
Остави го. Нека поскита –
празни мисли в главата си носи.
Нека тук или там се опари...
Ти заспа?! Уморена си, зная.
Аз почти не те чувам, защото...
Но пък, знаеш ли, често се случва -
после пак да се върне.
После пак да попита: Къде си?!
И за прошка смирено да моли.
Хайде, лягай отново във скута ми.
Ще те завия, за да се стоплиш.
Щом се съмне, пак ще разказваш
за онзи, лудия,
дето тъй преобърна живота ти...