Преследват ме неясни гласове,
на спомени, желания и звуци.
Припламне стих и сам се оплете -
недоизказан, неулучил...
И тръпне мисълта ми пак,
като врабче - подскачаща и гладна...
И как да се усмихвам? Как?
На хаоса сред болките попаднала,
измъчвам се от Самота и празни думи,
нетрайни образи, запуснати пътеки,
съмнения ревниво-груби...
Изгубих ли доверие в човеците?
Или в душата си, с неверие погубих
Надеждата, че има изход в мрака?
Дано не ме обзема тиха лудост,
защото чакам, пламнала те чакам:
разплакана се моля да се върнеш,
по мен да плъзнеш пръсти - светлина
и нашето легло да се превърне
в красив и свят олтар на Любовта!
1983г., В.Търново
Из \"Път от Светлина в Безкрая\"