Очакване...
чакам...
От толкова време.
Усещам, че търпението е мой патент. Дефинирах го чакайки. Премислих и целия си живот, всяка една възможност, всеки един вариант премина през очите ми, а на яве нищо не се случи.
Преживях го сякаш. Но на сън.
А после го забравих.
И никой нищо не разбра,
защото беше без значение.
Беше мой, личен, т. е. -
не съществувал.
Никога.
Чакам...
Свикнала съм, вече.
Имам още много време.
Минути с всякаква форма се
търкалят пред очите ми.
Но и болка имам,
а с нея тягостно чувство,
че отново ще е само мечта.
Твърде много привикнах да сънувам.
Понякога е самотно,
но няма друга възможност,
когато другите бързат,
а ти не си ничия цел,
когато слънцето залезе,
без да си пристигнал
остава надеждата,
остава да чакаш,
че някой ще дойде при теб.
Понякога очакването е смисъл.
Понякога е бреме...
А аз още чакам...
Отдавна...