Да те обичам ли?!

Защо?

Ти каза, че  

не ми прилягаш -

неудобно... 

камъче в обувка.

Не си удобен -

даже в ангелски криле.

А дяволското в тебе

избуява.

Не ти се получава,

но защо - омразата ковеш

със ярост - 

върху измислени криле.

И... пак -

аха, да ме намразиш?!

Да те обичам ли?! 

Та аз не съм те мразила,

навярно...

В душата ми

кълни... надежда.

Кълни надеждата

на тихата ни есен.

И лудо влюбени -

почти като 

онази, сладката 

поквара.

(Грешници.)

И...

Обсебва. Макар

след лятото е пустош.

Люта пустош.

А... зная,

че все още... търсиш

онази утринна омара.

В съня си... 

трескаво преравяш

всяко кътче 

с надеждица 

за топлото докосване 

на сълзите, 

изплакани...

от радост.

По моето завръщане -

във утрото, 

преди да е разпукало... 

Да те обичам ли?!

Обичам огъня.

Нали си спомняш?!

Очите ти...

в които трепкат 

плахи...  кълбовидни мълнии.

И в миговете недолюбено,

когато ме пропускаш в

себе си, и във... живота си,

да те запазя - дълго още...

А ти?! 

В мене да притихваш,

непрокопсано,

и... само със очи да ми говориш.

Мълчешком.

Че всички думи са излишни,

а чувствата, 

подклаждани във огън, 

не толкова изстинали -

в беззаветно светлите ни,

дълги нощи,

влюбени...