Обратният път се изгуби в нощта...
А този – пред мен – не върви към Аврора,
все в тъмното свива... Но аз го вървя,
нали е пред мен... Все вървя... Без умора,
без цел и посока, без мисъл... Напред
към нищото, свило криле в тъмнината...
Пресичам пустини, полета от лед,
реки без вода... А отвред тишината
притиска, раздира... и дава покой -
тъй нужен и чакан (макар илюзорен)
от пулсът на времето – бесен копой,
разкъсващ без жалост ненужния спомен...
Не спирам... А пътят назад избледня,
остава единствено този, пред мене...
Последна посока, финална следа
във днешното минало - бъдеще време!