Кажете, моля, как безброй беди си пак навлякох:
без дори да ми е даден знак, замечтах се и се поувлякох.
Напасвам всеки поглед многозначен,
хитро мамя факта може би суров.
И стана моя план развлачен,
разтеглен от конци любов.
Една усмивка и спокойно мога да работя!
Винаги започвам със „дали”, „защо” и „може би”.
Усърдно мислен дневник със теории си водя
и ето заключението: „Харесва ме, нали?”
А колко бързо инспектирам походката заета:
ясно става ми, че липса е на интерес;
знае, че съм там, а подминава ме и ето:
пак в началото сме – нямаме прогрес!
Не съм добра във тези сметки,
но да подходя страх ме е ужасно!
За любов с променливи десетки
това сърце не е дорасло.
Защото този път е по-опасно.
От ниско се надигам към небето,
където богове тършуват бясно
и всяко място е завинаги заето.
За първи път ще се любувам само
или ще пристъпя и ще се оттегля изгорена.
Твърде е висок за мен пиедестала,
от който гледа личността обожествена.