Не ми пречете тази нощ да страдам,
че тази нощ до друга той ще спи...
Във бездната обречена пропадам.
Не ме жалете... Нека ме боли...

Сърцето нека въглен чер да стане,
със пепел да покрие всичко в мен.
От теб следа не искам да остане,
че ме погубва бавно ден след ден.

Не е любов това - самоубийсво,
че любовта е щастие... не сълзи.
Щом моята за теб не значи нищо,
защо тогава в мен, за теб, кърви?

Защо не мога да открия слънце?
Мъглите ти ли пращаш в моя ден?
И щом посея на надежда зрънце
изравяш го, пак идвайки при мен.

Не се завръщай вече! В няма сянка
превърна ме, във скитница без дом.
... и само нощем бледата осанка,
луната вижда и дочува стон.

Душата чувства как крещи, ридае
и къса се... парче, подир парче...
... Луната само мойта болка знае,
защото тя е моето сърце!