Липсваш ми и питам тишината -
мислиш ли и ти сега за мен.
Далеч от тебе пуста е душата
и сякаш е безсмислен всеки ден.

Няма те. Очите ти... гласът ти
във мен живеят. Хиляди стрели
сърцето ми пробождат на моменти
и въздух не достига ми дори.

Бягам. Да, изплаших се, признавам,
от силната любов, от вечността.
Че всичко беше шарж се убеждавам.
не искам да повярвам във това.

Но вътре в мен живееш, ставаш рана
и ме боли от липсата. Защо?
Какво да правя с любовта голяма,
щом съм създала своето гнездо.

Какво да дам? Какво да ти предложа?
Трохите ли? Нима си помияр?
Ти заслужаваш повече - да можеш
на всичко мое да си господар.

... Но ето, че не може, съжалявам!
Така реших и по-добре така.
Далеч от тебе бягам, заминавам,
да превъзмогна теб и любовта!